За Смарайда, честната примирена вдовица и Павел – Блаженият ерген, повярвал

За Смарайда, честната примирена вдовица и Павел – Блаженият ерген, повярвал на селската мълва за „ дамата със златния косъм “.

Жената със златния косъм

В едно малко глухо градче, с река през него, с бели старовременни къщички, скрити като кутийки във високо оградени мънички дворчета, цялостни с трендафили, живееше една вдовица на име Смарайда, ни доста млада, ни прекомерно остаряла. В това градче, в действителност, живееха доста такива вдовици и тая, за която става дума, не се отличаваше с нищо от другите.

И тя като всички носеше старомодна черна копринена рокля, необятна и дълга до глезените, чохено джубе с необятни ръкави, гладка прическа, черна копринена кърпа, имаше бяло, хрисимо, набожно лице и срамежливи очи, навикнали да гледат повече надолу. Смарайда живееше при остарялата си майка покрай запустелия женски метох и походката й, като на всички дами от тая махала, приличаше на походката на калугерка – равна и мудна. Тя живееше от прихода на едно лозе и от работа на непознати хора – тъчеше канарени платна и получаваше скромна отплата. По през целия ден тя седеше на стана в слънчевия пруст, като кукувица в клетка, и тъчеше. Настрана, седнала на пода, свита одве, насукваше дула остарялата й майка. Двете дами си мълчеха. Наоколо бе напълно безшумно. В градината цъфтяха няколко остарели едри трендафили, които прехвърляха оградата и ронеха огромните си цветове по безлюдния път, и сладкия им аромат изпълваше всичко и проникваше на всички места: в пруста, в стаята, в сандъците, в облеклата. И мухите, упоени от тая миризма, заспиваха коя де кацне на пода.

Така тая почтена вдовица прекарваше у дома, помирена, нищо не желаеше, нищо не мечтаеше и на никое място не излизаше.

Смарайда, въпреки че не беше грозна, не беше и красива. Мъжете съвсем я не знаеха и не бъркаха името й в диалозите си. Градската клевета в никакъв случай не бе споменавала името й.

В кафенето против банята, край което два пъти в седмицата минаваха окъпани дамите от града и дето по тая причина се събираха сластолюбивите и наклонни към невярност мъже, името на тая вдовица в никакъв случай не беше произнесено. То не бе записано и в листата, който се водеше от тия плебеи на плътските въжделения, в който бяха маркирани в детайли всички секрети и очевидни прелести, които притежаваше всяка отличена с прелест жена в града. Тоя лист се водеше от някой си Павел, наименуван Блажения, минал в години ерген, градски шегобиец. Той бе описал с последна детайлност, с тъничък усет, опитност и знание душата и тялото на всички дами, и остарели, и млади, най-вече на вдовичките, към които имаше особена уязвимост.

Тоя лист се четеше скрито единствено от отдадени и в него през ден, през два или се изличаваше, или се добавяше нещо. Блаженият събираше познание по тия въпроси отвред. Съмнителните работи ревизираше самичък или посредством други, претегляше всичко като аптекар на везните на своя разум и записваше единствено това, което му се виждаше автентично и забавно. Фантазията му беше изострена като игла, с която той постоянно бодеше истината и оттова течеха капки кръв, които го възбуждаха към прелестната, измамлива и сладка неистина.

Павел Блаженият беше мъж здрав, прекрасен, с мрачно лице, с коса огромна, накъдрена на сребърни пръстени, и напълно побеляла над ушите. Неговата работа бе да подрязва лози, да чисти дърветата от гъсеници, да ашладисва дивячките и трендафилите, да поправя часовника на градската кула, да отваря брави, на които са изгубени ключовете, и да намира подземни извори за чешми и кладенци. Тия занятия му даваха опция да скита на всички места по воля и по тази причина душата му бе свободна и воденето на листата за дамите му правеше наслаждение, както играта на детето. Той бе останал остарял ерген, тъй като по-приятно му бе – не да улавя птичката, а да гони сянката й.

Веднъж Блаженият Павел, като говореше със остарелия, малко изветрял изповедник от дребната църква, от който научаваше работи, доверени единствено нему от дамите, чу нещо, което нито бе мислил, нито бе записвал в любовния си лист. То бе, че Смарайда имала нейде на съкровено място на тялото си един златен косъм. Старото отче научило това от попадията си, която се къпала в банята дружно със Смарайда…

Това за Павел беше изненада, която го учуди доста. Златен косъм! Нечуто нещо! Фантазията му се разплете и разклони като лозите, които подрязваше.

– Смарайда? Коя е Смарайда? – мъчеше паметта си той и не можеше да си напомни коя е тая чудна вдовица. Той познаваше съвсем всички. Чак когато отчето му разправи в детайли кой е бил починалият и мъж, уличката и къщата с най-големите трендафили, в която тя живееше, тогава чак Павел си спомни и със позор удари необятното си чело, над което сребърните кичури сякаш надникваха да видят какво се написа по него.

На другия ден отдадените приятели на Блажения бяха изключително възбудени от новината, която се донесе и записа в тайния лист, който, несъмнено, бе прочут на цялото градче. В същия ден тая вест мина по всички улички и се пръсна на всички места. Тя донесе нещо изключително, нещо празнично. Хората се оживиха и някак си пораснаха, тъй като измежду монотонния живот на градчето пристигна нещо необичайно, нещо небивало, което беше толкоз прелестно и хубаво, тъй като приличаше на неистина, в която всички повярваха.

Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава неистина го прави прелестен. Тая вест пристигна дружно с пролетта и дребното градче се обнови двойно. Пъпките на дърветата се пукаха бързо, в прочистените градинки се появиха първите цветя. Малки пеперуди захвърчаха през огромните огради и запърпаха над слънчевите домове.

Самата тиха Смарайда, като чу това, усмихна се по този начин младо и хубаво, както не бе се усмихвала отдавна. Тя, като в никакъв случай, заставам дълго пред огледалото. После очисти корените на огромните трендафили, по чиито пръчки бяха тръгнали към този момент соковете на живота. Като отиде през близкия празник в църква, тя чу зад тила си шушукане, усети от всички страни завистливи погледи на дамите и това мина като новоземна мощ в снагата й и накара Смарайда, за пръв път след толкоз години да повдигне очи едно ходило по-високо.

На връщане тя мина по огромната улица. Пред кръчмите и кафенетата седяха на припек мъжете. Тя почувствува цялостните им с стремежи погледи, вплете ги и ги влачи като невидими юзди чак до далечния завой. Като скриви в дребните улички, тя си отиде дома бързо и разчувствана като младо момиче.

През първите дни на великите пости, време, по което цъфти най-коравото дърво – дрянът, – Павел Блаженият потегли из града да чисти гъсеници и да ашладисва.

През време на работата, качен на дребната стълбичка, като дърпаше връвта на ножицата, той мислеше за златния косъм на Смарайда и самичък не знаеше вярваше ли, или не, че тя има подобен косъм. Смарайда той не бе виждал, само че другарите му споделяха, че я видели, и в действителност тя изглеждала да има в себе си нещо, което не се среща у другите дами. Те, множеството иманяри, комарджии и ловци, елементарно повярваха в златния косъм на Смарайда и допущаха, че такова знамение е допустимо. Блаженият почна да се замисля.

Един ден той сподели на другарите си, че ще иде у Смарайдини да чисти гъсениците. Оттогава той не се яви към този момент в кафенето и ония, които бяха го видели да влиза със стълба и ножици на рамо у Смарайдини, се чудеха. Те повярваха, че Смарайда в действителност има златен косъм.

На Връбница, преди да се пречести, Смарайда, с наведена глава, смирено, само че без разкайване, като се изповядваше пред остарелия изповедник в дребната църква, сподели му, че е сбъркала с Блажения и че след празниците ще се венчае за него.

От: „ Събрани съчинения в шест тома “ (Том трети), Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, София, 1977 година
Снимка: Елин Пелин, Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg